И докато радикалните подходи са нужни, имайки предвид отчаяното състояние на повечето обществени образователни системи - вижте само лошите резултати на повечето държави със средни доходи при международни оценявания като PISA и TIMSS – има по-непретенциозни и вече въведени в практиката подходи, които биха могли да предложат повече. Предоставяйки на държавните училища достатъчно ресурси, правото да взимат подходящи решения и държейки ги отговорни чрез публикуване на училищните резултати – накратко, училищната автономия е била използвана от страните по света от средата на 1960-те.
Подходът на училищнта автономия – наречен управление на базата на училището, цялостно училищно развитие, реформа в общообразователното училище, или родителско и общностно участие – са били изпробвани, оценени, и доказали своята успешност за постигането на набор от образователни цели в много различни контексти.
В развиващия се свят, подходът беше първоначално експериментиран в началото на 1990те в Ел Салвадор, оценен от Емануел Хименес и Ясуюки Сауада и копиран в определен брой държави, вкл. Гватемала, Ходурас и Никарагуа. Подходът на базираното на училището управление се опитва да даде правомощия на училищата, позволявайки им да взимат повече ключови решения. В модела “EDUCO” на Ел Салвадор например, училищните съвети, които се състоят от родители и други местни заинтересовани лица, могат да назначават и уволняват учители. Оценките показват, че такива училища повишават родителското участие, засилват ефективността – чрез набиране на ресурси, намаяване броя на повтарящите и отпадащи ученици, a също и подобряване на резултатите от ученето, измерено с помощта на стадартизирани тестове. Освен това, такива резултати са постигнати при голяма ефективност на разходите, което означава, че разходите на публични средства за такива училища са равни или по-малки от тези, които обичайно се правят за традиционни държавни училища.
Такива резултати не са ограничени до страни с ниски и средни доходи. Управлението на база училище започна да сеприлага в Австралия през 1960-те, разпространявайки се в САЩ, Канада и Великобритания – всъщност, повече от 60 държави имат някаква форма на управление на базата на училището. Едно от най-внимателните и дългосрочни изследвания за въздействието на училищната отговорност беше публикувано миналата година във Вестник за политическа икономика (Journal of Political Economy) от Деймън Кларк. Той откри, че британските реформи, които позволиха на държавните средни училища да се измъкнат от контрола на местната власт и да станат автономни училища, пряко финансирани oт централното правителство, доводеха до големи постижения в училищата, които се възползваха от реформата.
България децентрализира своята училищна система, давайки на директорите властта да наемат и уволняват, да контролират бюджетите – накратко, да взимат всички важни решения на ниво „училище”. Този строг вариант на училищна автономия се разширява с допълнителни мерки за отговорност, а именно използване на резултати от оценявания и повишено участие на родителите в училищните съвети.
В Мексико чрез по-ограничени програми за училищна автономия са успели да подобрят училищните резултати за ученици в най-бедните училища и в тези, в които се преподава на местния език. Има много други страни, които могат да бъдат включени в списъка. Всъщност, само Световна банка оценява повече от 20 програми на училищна автономия или на управление базирано на училището, използвайки метод на рандомизация или други научни методи за оценка.
Ето защо, с известно разочарование научихме новините за изоставяне на моделите за училищна автономия в държавите от Централна Америка, които бяха пионерите по отношение на прилагането на подхода в развиващия се свят.
Join the Conversation